Градът

Градът се стеле сега в своето спокойствие и чистота, по-умиротворен от всякога. Няма ни нас, да му тропаме с токчетата си и бутонките по паважите, няма ги колите ни, да си изтърсват ауспусите в аурата му като в пепелник. Няма я глъчта и мръсотията по улиците, че да петни достолепните вековни паважи. Мисля, че градът е в сговор с короната и ѝ е благодарен. Сега градът разлиства прелестните си ароматни кестени без нас, само за него си, и само той усеща шумоленето от раждащите се пролетни листа. Карам бавно с колата по улиците, за да погълна и да се насладя, макар и затворена вътре между четирите си колелета и прозореца, като една дисциплинирана корона – карантинка. Усеща се и вътре, всичко това се усеща. За пръв път възприемам градът като част от природата. Събрали са се явно по време на короната. И сега аз съм излишната, с моята малка, слава Богу, почти безшумна кола, да не преча на бързо установения им съюз. Красив е градът, като мъж, който най-накрая се е отървал от евтини натрапници и се е погрижил за себе си. Като достолепен домакин в отпуск от нахалници. Карам бавно, за да се синхронизирам с ритъма, все едно съм сложила терлици на гумите си и се промъквам като тийн, нарушил вечерен час. Но пак съм излишна, само нарушител по време на корона съм. Сега разбирам как се чувства Венеция и защо се върнаха делфините и лебедите там. Красиви са ефектите на короната – тези, за които не дават по новините и по брифингите. И докато се вторачват някои в екраните, дори градът се роди отново, тайно, без нас, но с негова си невидима корона. Жалко ще е, когато отново се натресем, защото отново ще му отнемем всичко това. Ние и смешния ни дневен ритъм, с всичките ни гласови и душевни крясъци. Безлюдитето е отнело дори суетата. Скъпите витрини и тук там черни паркирали коли не важат, бездушни са и нями, градът е победил дори и тях. Ако искам, мога да спра и да походя, но ще спазя уединението и наложеното достолепие. Корона е, дължа го на града, сега е неговото време. P.S. снимките, които смятах да сложа, са много бедни и тривиални на фона на усещането ми, затова без… само въображение… Колко сме излишни с излишните си ежедневия, но колко важни в собствените си очи. Заетостта и бягството от ценното създават ореол. Ореол на слепци, които мога да унищожат дори средата, в която живеят, освен ако нещо или Някой не ги спре. Е, като не можем да си пазим, което ни е подарено, на ни сега генерал и корона. Даровете се приемат и носят с благодарност и никой, който не оценява, не е прокопсал. А ти, какво най-много оцени от началото на короната, и ще останеш ли благодарен и след това, като се върнеш с шумния си ежедневен галоп в града?